Фразата „духаш ми дим в задника“ днес звучи като иронична забележка, когато някой се опитва да ни излъже или да ни каже това, което искаме да чуем. Но през XVIII и XIX век в Западна Европа това не е било метафора, а истинска медицинска процедура, която хората са приемали изключително сериозно.

Историята започва в Англия около 1746 г. Първият регистриран случай е на жена, изпаднала в безсъзнание след почти пълно удавяне. Нейният съпруг, следвайки тогавашните идеи, решил да приложи тютюнева клизма. Невероятно, но според историческите данни това подействало – горещият дим и никотинът стимулирали организма и върнали жената към съзнание.

Практиката произлиза от традициите на коренното население на Америка, които използвали растението за лечение на различни неразположения. Английски лекари като Николас Кулпепер започнали да адаптират тези методи за борба с колики и хернии. По-късно, благодарение на усилията на лекари като Ричард Мийд, тютюневите клизми станали стандартна част от спешната помощ при удавяне.

Вярвало се е, че димът повишава пулса и изсушава вътрешностите на удавения. Покрай бреговете на реките дори били поставени специални комплекти с мехове и тръби за извършване на процедурата. Първоначално са използвани обикновени лули, но поради риск от инфекции и неприятни инциденти, по-късно са разработени специални медицински уреди.

През 1774 г. в Лондон е основано Кралското хуманно общество – организация, която насърчавала спасяването на човешки животи и реанимацията. Те дори награждавали със солидни суми хората, които успявали да върнат към живота удавници чрез тези методи. Едва през 1811 г., след откритието, че тютюнът всъщност е силно токсичен за сърцето, тази странна медицинска практика постепенно залязва.