Ицо Петрофф – име, което за мнозина е синоним на рок бунтарство, откровеност и безкомпромисен дух. Музикантът, роден като Христо Петров в София през 1952 г., живя живот, изпълнен с музика, изкуство и скандали, но угасна в тишина, далеч от светлините на прожекторите. Неговата съдба е тъжна приказка за това как славата може да бъде мимолетна, а човешката подкрепа – оскъдна в най-тежките моменти.

Завършил Консерваторията, Петрофф оставя ярка следа в българската музикална сцена. Участва на емблематични фестивали като „Златният Орфей“ и „Песен за Варна“, а през 1991 г. основава култовата рок група „Татко Кристофър“. По-късно създава „Арт рок център“ и инициира проекти като „Три дами ни гледат от небето“, посветен на легенди като Леа Иванова и Паша Христова. Той беше не само музикант, но и хронист на своето време, автор на шест книги, разказващи лични истории от музикалните и артистични среди.

Една от най-отличителните черти на Ицо Петрофф беше неговата безстрашна откровеност. Той беше сред малкото публични личности от своето поколение, които открито говореха за бисексуалността и хомосексуалните си връзки. Тази смелост обаче не остана без последствия. При социалистическия режим Петрофф разказва за ограничения на изявите си в БНТ и БНР, както и за прекратени турнета заради сигнали срещу неговата сексуална ориентация. Той не спираше да критикува лицемерието и призоваваше за повече толерантност, живеейки според собствените си принципи.

С годините обаче животът му поема в друга посока. Тежък диабет постепенно отнема зрението му – удар, който го принуждава да се отдръпне от активния обществен живот и социалните мрежи. Въпреки това, музиката и сцената остават в сърцето му, а плановете за нова книга не го напускат. Преди това, дълги години от живота си посвещава на грижи за семейството си – десетилетие се грижи за прикованата на легло майка си, известната модистка Иванка Милкова, а след нейната смърт – още пет години за болната си сестра Жана Христова, страдаща от множество тежки заболявания. Тези години на саможертва го оставят опустошен и осиротял.

Съдбата му нанася пореден тежък удар, когато остава и без дом. Докато се грижи за майка си, той прехвърля своята част от наследственото жилище на сестра си, с надеждата за подкрепа в старините. След нейната кончина обаче, имотът преминава към наследниците ѝ, а отношенията с племенниците му не са близки. Така Ицо Петрофф, някогашният ярък музикант, се оказва без покрив. Помощ идва от композитора Кирил Икономов, който му съдейства да бъде настанен в Дома на ветераните на културата и изкуствата в София, където прекарва последните си дни, посещаван от малцина.

Ицо Петрофф си отиде, но остави след себе си не само музика, но и пример за смелост и честност. Неговата история е напомняне, че зад всяка публична личност стои човек с лични битки и страдания. Тя е апел за повече човечност и подкрепа към онези, които са допринесли за културата ни, но в края на пътя си се оказват сами. Неговата неразказана симфония звучи като предупреждение – да не забравяме артистите си, преди да угаснат в тишина.