Повече от половин век мина от трагичния ден 30 юни 1971 г., но името на Георги Аспарухов-Гунди остава жив символ на българския спорт. Зад блясъка на стадионите и славата на голмайстора обаче се крие история за изключително скромен човек, чиито корени са в простия живот и искрената обич на хората.

В спомените на близките му, сред които е и братовчедката му Мария Ташкова-Божанска, Гунди е запомнен като палаво момче от квартал „Орландовци“ и „Редута“. Преди да покори терените, той е ритал топки, ушити от парцали, а дори след като става национален идол, запазва своята смиреност. Той никога не е отвръщал на грубостта на противниковете, приемайки контузиите с достойнство и тишина.

Популярността на легендата е била такава, че обикновените граждани са го обсипвали с подаръци, които днес изглеждат екзотично – от агнета до кокошки, с които той често е обърквал роднините си. Гунди е бил истински магнит за внимание, дори извън терена. Има забавни истории за това как се е опитвал да се скрие от почитателките си в град Варна, за да намери малко спокойствие на плажа.

Неговата преданост към „Левски“ и България е била непоколебима, отказвайки изкушенията на чуждите клубове с твърдото убеждение, че не се продава. Тази харизма е достигнала и до международно ниво, като чуждестранни дипломати са определяли България като „страната на Гунди“, признавайки го за истинско лице на нацията.

Трагедията в прохода Витиня остава дълбока рана, обгърната в митове и конспирации. Въпреки теориите за намеса на Държавна сигурност, семейството вярва в нещастния случай, провокиран от високата скорост и проблеми със спирачките на неговото „Алфа Ромео“. Мистичният елемент присъства и в разказите за Ванга, която според близките му е предвиждала фаталния край с думите, че го вижда как „гори“.

Най-силното доказателство за любовта към него остава картината от погребението му – море от хора, които са пътували от цялата страна, за да изпратят своя идол. Дори днес, когато животът му е предаден на бялото платно в художествен филм, образът на Гунди продължава да вдъхновява, напомняйки ни за времето, когато спортсмените са били истински народни герои.