В древността по поречието на Нил медицината е била тясно свързана с познанието за флората. Още от зората на цивилизацията, около 5000 г. пр. Хр., египетските жреци и лечители са използвали мощни природни алкалоиди, за да овладеят болката, да успокоят духа или да подготвят пациентите за хирургични интервенции. Доказателство за това е папирусът Виндоб, който описва стотици рецепти на базата на специфични растения.

Едно от най-използваните средства е бил лотосът, чиито цветове и коренища са се накисвали в палмово вино, за да се извлекат опияняващите му свойства. Подобно на него, опиумният мак е намирал широко приложение – от успокояване на плачещи деца до облекчаване на зъбобол и тежки душевни страдания. Древните египтяни са ценели и марихуаната, която са прилагали както чрез вдишване на дим, така и локално под формата на лечебни лапи за крайници.

Ботаническата аптека на фараоните е включвала и изключително мощни, често опасни видове. Египетската буника (хиосциамус) е била ценена за своите еуфорични ефекти, докато мандрагората се е използвала като силен аналгетик и афродизиак, изискващ прецизно дозиране, за да се избегне рискът от кома. Бялата дива тиква също е била част от арсенала на лечителите, макар и с предупреждението, че в големи дози може да бъде фатална за нервната система.

Списъкът с природни стимуланти и седативи се допълва от гигантската млечка, прилагана при сърдечни проблеми, и горчивия пелин, който е действал срещу паразити и дихателни смущения. Египтяните са познавали дори халюциногенни растения като дребното чадърче, съдържащо алкалоиди, близки до съвременните психоактивни вещества, които са се използвали в специфични, понякога злонамерени ритуали.

Тези десет растения разкриват една непозната страна на древното общество – свят, в който границата между лекарството и отровата е била в ръцете на познавачите. Днес тези древни практики остават свидетелство за напредналите химически познания, натрупани хилядолетия преди появата на съвременната фармакология.