Ирен Кривошиева навлиза в седмото десетилетие от своя живот с едно силно чувство за собствена идентичност. В навечерието на своя 70-годишен юбилей актрисата разкрива, че най-голямото ѝ предизвикателство не е била сцената, а борбата да не бъде просто приписвана към името на Стефан Данаилов. За нея той не е бил най-важната среща – това място заема детето им – но определено е бил най-трудната.

Професионалният път на Кривошиева е изграден върху уроците на големи имена като Надежда Сейкова и Стоянка Мутафова. От тях тя научава, че талантът е само основа, но истинският двигател на успеха е характерът. Тази вътрешна сила е това, което тя вижда и в себе си, и в хората, които са оставили незаличима следа в българския театър, като признава, че самият Данаилов я е смятал за по-талантлива от него.

Връзката с Данаилов е била изпълнена с противоречия. Докато светът го е виждал като еталон за мъжествен чар и бонвиван, Ирен разкрива неговата дълбока консервативност и дори скрити страхове. Този страх се е проявил най-силно при новината за бащинството – от първоначален еуфоричен триумф до паника и колебания, които са го съпътвали дълго време.

Тяхният син Владимир е описан като наследник на това „цунами“ от характер. Въпреки трудния темперамент, той успява да постигне впечатляващи успехи в Америка, завършвайки медицина и ставайки доктор – постижение, което Ирен смята за резултат от същата непоколебима воля, която е притежавал баща му, макар и с трудности в изкуството да слуша другите.

Годините в САЩ са променили мирогледа на актрисата, давайки ѝ поглед, който често се сблъсква с теснотата на българския манталитет. Днес тя се чувства като човек, който върви наобратно във времето, като отказва да приеме цифрите в паспорта си и продължава да търси баланса между двете държави и двата различни свята, в които е живяла.

В крайна сметка историята на Ирен Кривошиева е разказ за устойчивост. Тя е жена, която е успяла да премине през сянката на един от най-големите български актьори, за да открие собствения си глас, обединявайки болката, благодарността и самоиронията в един завършен жизнен път.