Вандализмът не е просто акт на разрушение, а трагична прекъсната връзка между миналото и бъдещето. Самият термин ни отвежда обратно до племето на Вандалите, чиито походи през 445 г. оставиха Рим в руини. Днес това явление се проявява като безсмислено повреждане на културни ценности, което лишава следващите поколения от възможността да се докоснат до вечността. Колкото и да са сложни системите за сигурност, те често се оказват безсилни пред импулса на един човек, решил да остави своя „отпечатък“ върху шедьовър.
Някои от най-жестоките посегателства са извършени с груба сила. През 1972 г. „Пиета“ на Микеланджело във Ватикана стана жертва на психично болен мъж с чук, който нанася тежки рани върху образа на Дева Мария. 
Подобна съдба сподели и „Давид“ във Флоренция, чиито пръсти на левия крак бяха буквално раздробени с чук. Дори женската нежност не спаси „Венера в огледалото“ на Диего Веласкес през 1914 г., когато една жена я разсече на седем места със сатър. 
Острите предмети често се превръщат в инструменти за изразяване на омраза или психическа нестабилност. Рембранд ван Рейн видя как „Нощната стража“ бе разрязана с нож през 1975 г. от човек, изпитващ необяснима ненавист към военните. 
В Русия, през 1913 г., платното „Иван Грозни убива сина си“ на Иля Репин бе обезобразено, като лицата на героите бяха нарязани с нож от посетител с ментални отклонения. 
Някои атаки са още по-неочаквани и разрушителни. „Мона Лиза“ на Леонардо да Винчи оцеля след нападение с киселина през 1956 г., което повреди долната част на картината. 
Друго произведение на Леонардо, „Дева Мария с младенеца и Света Ана“, бе буквално застреляно с няколко куршума през 1987 г. 
Дори импресионизмът не остана незабележим – през 2007 г. в музея „Орсе“ бе открит 10-сантиметров разкъс на „Мостът в Аржантьой“ на Клод Моне.
Има и случаи, в които вандалите се опитват да „дорисуват“ изкуството в името на идеологии или лична свобода. През 1974 г. върху антивоенната „Герника“ на Пабло Пикасо бе изписан антимилитаристичен лозунг със спрей. 
Leave a Reply