Много от нас мечтаят да оставят шума на града и да се потопят в тишината на природата, но истинското уединение е за резервирано за малцина. Докато някои писатели, като Хенри Дейвид Торо, са романтизирали живота в колиба, докато всъщност са били на крачка от семейния дом, съществуват хора, които наистина са прекъснали всяка връзка със съвременния свят, за да изпитат границите на човешкото оцеляване.

Един от най-забележителните примери е Уилърд Кичнър Макдоналд. През 1944 година той бяга от влак с войници, за да избегне участието си във Втората световна война, и намира убежище в отдалечена хижа край езерото Гъли в Нова Скоция. Там той прекарва близо шест десетилетия, живеейки в пълна изолация. Макдоналд е успявал да оцелее чрез риболов, лов и събиране на диворастящи растения, като единственото му истинско забавление е била китара, която сам е изработил.

Неговият живот в дивото завършва трагично, след като през 2003 г. пожар унищожава неговия дом и вещи. Въпреки опитите на властите да му помогнат, той отново се връща в гората, където останките му са открити няколко месеца по-късно. Неговата история е свидетелство за непоколебимия стремеж към свобода, дори когато цената е пълното самотност.

Съвсем различен, но също толкова интензивен е опитът на Крис МакКандлес, чиято история стана световноизвестна чрез книгата и филма “Into the Wild”. През 1992 г. младият идеалист тръгва към Аляска с минимално оборудване – само с малка раница, малко ориз и пушка. Той се установява в стара, ръждясала автобусна спирка, превръщайки я в импровизиран дом, където води дневник за дните си в дивата природа.

За съжаление, природата се оказва безпощадна към неговия ентусиазъм. След няколко месеца, когато МакКандлес решава да се върне към цивилизацията, разтопените снегове са превърнали реките в непроходими бариери. Изтощен и гладен, той умира в автобуса, където тялото му е намерено от ловци. Неговият път е напомняне, че границата между приключението и катастрофата в дивата природа е изключително тънка.