През десетилетията коефициентът на интелигентност (IQ) се утвърди като основен метрик за измерване на човешкия интелект. Общоприето е схващането, че колкото по-висок е резултатът, толкова по-умен е човекът. Това често води до спорове кои личности притежават най-високото IQ в света и дали тези числа наистина ги дефинират като най-интелигентните хора, живели някога.

Името на Алберт Айнщайн често изплува в подобни разговори с неговото приблизително IQ от 160. Въпреки това, историята познава редица дете-чудо и личности, чиито резултати надминават този на великия физик, като Мерилин вос Савант и Кристофър Ланган.

Критиците обаче са категорични: IQ тестовете са фундаментално несъвършени. Изследване от 2012 г. показва, че един единствен показател не може да обхване сложността на човешката когнитивна способност, която се състои от кратковременна памет, вербални умения и логическо мислене.

Историята на тестването започва с Алфред Бине в началото на 20-ти век. Първоначално замислен като начин за идентифициране на ученици, които се нуждаят от допълнителна помощ, тестът еволюира в инструмент за класификация. По-късно, чрез приноса на Дейвид Уекслер, се установява стандартът, който ползваме днес, където 100 е средната стойност.

Интересен е случаят с Кристофър Ланган, чието IQ достига до 210, но чиито спорни теории по-късно помрачиха репутацията му, доказвайки, че високият интелект не винаги е гаранция за мъдрост или социална пригодност. В крайна сметка, докато цифрите предлагат любопитен поглед към човешкия потенциал, те остават само една малка част от сложната мозайка на това, което наричаме човешки гений.