Сцената не е просто място за изкуство, а пространство, наситено с вековни традиции и необясним страх от провал. Актьорите, често смятани за едни от най-суеверните професионалисти, са изградили сложна система от неписани правила, които целят да омилостивят съдбата. От цветовете на костюмите до декорацията зад кулисите, всяко действие е пропито с мистика, родена както от реални опасности, така и от икономически трудности в миналото.

Едно от най-странните вярвания в театралния свят е свързано със синия цвят. Днес го приемаме за обикновен, но в ранните години на театъра синята боя е била изключително скъпа и трудна за набавяне. Трупи, които са били пред фалит, често са обличали актьорите си в синьо, за да заблудят публиката, че разполагат с огромни ресурси. Тази илюзия обаче рядко спасявала положението и цветът започнал да се свързва с финансова катастрофа. Единственото изключение било, ако синьото е комбинирано със сребристи елементи – знак за истинско богатство и стабилност.

Огънят винаги е бил най-големият кошмар за театралната зала, особено в епохата преди електричеството. Оттам произлиза и страховитото „Правило на трите свещи“. Смятало се е, че ако на сцената горят едновременно три свещи, човекът, който се намира най-близо до най-късата от тях, скоро ще се изправи пред съдбоносно събитие – брак или смърт. Макар да звучи мистично, коренът на това суеверие е чисто практичен – ограничаване на риска от пожар сред леснозапалимите декори и току-що боядисаните костюми.

Пауновите пера, макар и визуално впечатляващи, са абсолютно табу в реквизита. Ветераните на сцената разказват смразяващи истории за паднали завеси и внезапни инциденти, когато такова перо се появи под светлините на прожекторите. Връзката тук е митологична – „окото“ на пауновата опашка се идентифицира със „злото око“ на чудовището Аргос. За суеверния артист това е символ на проклятие, което може да внесе хаос в цялото представление.

Огледалата също се избягват на сцената, като причините са както духовни, така и технически. Вярването, че огледалото отразява душата и счупването му носи седем години нещастие, е само едната страна на монетата. В реалността, огледалните повърхности създават сериозни проблеми с осветлението, като отразяват светлината директно в очите на публиката или осветяват части от сцената, които трябва да останат в сянка. Това разсейва актьорите и нарушава магията на спектакъла.

Може би най-мрачният и същевременно любопитен обичай е свързан с цветята. Подаряването на букет преди началото на пиесата се счита за лоша поличба, тъй като актьорът все още не е „заслужил“ аплодисментите. Съществува и традиция на режисьора да се поднасят цветя, взети от гробище, но едва след последното представление. Този акт символизира „смъртта“ на постановката и нейното преминаване в историята. Макар да звучи зловещо, в миналото това е бил и начин за пестене на средства, тъй като гробищата са били източник на безплатни цветя за бедните театрални трупи.