На 3 юли 1988 г. полет 655 на Iran Air излита от летище Бандар Абас с дестинация Дубай. Това, което трябваше да бъде кратък и рутинен полет, се превръща в една от най-мрачните страници в авиационната история. Само седем минути след излитането, военен корабл на американския флот открива огън по машината, сваляйки я от небето и причинявайки смъртта на всички 290 души на борда.

Въпреки че американското военно ръководство по-късно определи случилотото се като „трагична и съжалявана катастрофа“, инцидентът предизвика международна буря. Иран подаде иск срещу Съединените щати в Международния съд в Хага през 1989 г., което в крайна сметка принуди САЩ да изплатят значителни обезщетения на семействата на жертвите. Въпреки това, за Иран паметта за тези 290 загинали остава дълбока и болезнена рана.

САЩ и контекстът на Иранско-иракската война

Сбиването на полет 655 се случи в края на продължилата осем години Иранско-иракска война. През този период САЩ тихо подкрепяха Ирак с финансови средства, разузнавателна информация и оборудване. Към лятото на 1988 г. американският флот засилва присъствието си в Персийския залив, с цел защита на търговските кораби.

Напрежението в региона беше на предела. Година по-рано, през май 1987 г., иракски изтребител погрешно идентифицира фрегатата USS Stark като ирански кораб и открива огън, убивайки 37 членове на екипажа. По-късно, през април 1988 г., фрегатата USS Samuel B. Roberts е сериозно повредена от иранска мина, което провокира отговора на САЩ чрез Операция „Молящ се мантис“ (Operation Praying Mantis) – масирана атака срещу ирански военноморски цели.

В сутринта на 3 юли 1988 г. кораблът USS Vincennes, командван от капитан Уилям С. Роджърс III, е замесен в серия от сблъсъци в региона.

Докато USS Vincennes патрулира в Ормузския пролив и води огнена борба с ирански катера, полет 655 на Iran Air се подготвя за излитане от Бандар Абас.

Минутите преди катастрофата

Полетът излита в 10:17 ч., с 30 минути закъснение. Дестинацията е Дубай – кратък полет, който трябваше да продължи едва 28 минути. Много от пътниците са семейства, които летят до Дубай за пазаруване на луксозни стоки; на борда има и 65 деца.

Разследването на американския флот потвърди, че самолетът правилно е идентифицирал себе си като граждански по честотите за контрол на въздушния трафик и е летял по търговски коридор. Въпреки това, когато се появява на радарите на USS Vincennes, екипажът веднага го определя като враждебен. В разгара на бойните действия, фактът, че самолетът излита от летище, използвано и от военни, както и липсата на отговор на радиопредупрежденията (вероятно поради различен комуникационен канал), довеждат до фатална грешка.

Офицерите на борда на Vincennes се опасноват, че машината е ирански изтребител F-14. В условия на огромен натиск и недостиг на време капитан Роджърс дава заповед за стрелба. Две зенитни ракети поразят гражданския самолет, който се разпада и се срива в морето.

Различните гледни точки върху трагедията

След инцидента американските военни лидери застанаха зад решението на Роджърс. Адмирал Уилям Дж. Кроу мл., председател на Обединения щаб, заяви, че кораблът е действал в самозащита, подчертавайки тежката отговорност на командира да предпази екипажа си.

Президентът Роналд Рейган определи случилото се като „ужасна човешка трагедия“, но повтори, че USS Vincennes е стрелял, за да се защити от възможна атака. Министерството на отбраната на САЩ стигна до извода, че самолетът не е бил сбит умишлено, и дори обвини Иран, че носи част от отговорността, като е позволил на граждански полет да лети на ниска височина в близост до зона на бойни действия.

Иран обаче видя ситуацията по съвсем различен начин. Според тях USS Vincennes е навлязъл в ирански териториални води и е извършил „варварско избиване“ на невинни пътници. Много иранци отказаха да повярват, че модерен военен корабл с най-новите технологии може да обърка граждански лайнер с изтребител F-14.

Последици и наследство

Парадоксално, макар първоначално да изглежда, че инцидентът ще ескалира войната, той всъщност помогна за нейния край. ООН призова за незабавен мир, а Иран, опасявайки се от официалното включване на САЩ в конфликта, се съгласи на прекратително огън.

През 1996 г. САЩ се съгласиха да изплатят 61,8 милиона долара на семействата на жертвите, без обаче да признаят правна отговорност за случилото се. Трагедията остава символ на раздора между двете нации. Дори през 2020 г., в разгара на новите напрежения, иранският президент Хасан Рухани напомни за числото 290 в социалните мрежи, подчертавайки, че тази рана все още не е заздравена.