В навечерието на Деня в памет на загиналите войници и жертвите на тероризма в Израел, предаването „60 минути“ по CBS излъчи разтърсващо интервю с Рейчъл Голдбърг-Полин. Пред Андерсън Купър тя разказа за 330-дневната борба, която тя и съпругът ѝ Джон са водили, за да спасят сина си Херш, отвлечен от бомбоубежище в Реим по време на атаката на 7 октомври.

Рейчъл описва изтощителна глобална кампания за срещи с лидери и държавници, като признава, че са обикаляли света „като луди“ в опит да осигурят освобождаването му. С болка тя споделя усещането, че някои официални лица са имали властта да помогнат, но не са го направили, и размишлява горчиво върху усещането, че двамата със съпруга ѝ са подвели сина си, тъй като не са успели да убедят правилните хора в спешността на ситуацията.

Тя си спомня за ежедневния символ на техния протест – стикерите, които са носели върху дрехите си, отброяващи всеки изминал ден от пленничеството. В интервюто тя описва първия път, когато е видяла кадри от отвличането на сина си, включително шокиращото видео, на което ръката му изглежда откъсната. По-късно тя вижда и видео на Хамас, в което Херш говори директно на семейството си – кадър, който въпреки жестокостта си, ѝ е дал „още една доза адреналин“, потвърждавайки, че той е жив.

В един от най-силните моменти на кампанията си, Рейчъл отива до границата с Газа и вика сина си през високоговорители, надявайки се той да я чуе. По-късно тя научава, че Херш е бил убит точно в този ден. Тя получава вестта на сутринта на 330-ия ден, след като се събужда от вледеняващ сън. „Телефонът на Джон звънна и офицерът от ЦАХАЛ, който придружаваше семейството, каза: „Долу сме“. Тогава разбрах“, спомня си тя. Херш е намерен по-късно в тунел в Рафа заедно с още петима заложници, убити от огнестрелно оръжие след месеци в плен.

След смъртта му, Рейчъл се среща с бившия заложник Ор Леви, който ѝ разказва, че Херш е чул гласа ѝ чрез медиите и е знаел за усилията ѝ. Това носи малка утеха в огромната ѝ скръб. Въпреки предупрежденията на други почернени родители, че „никога няма да бъде добре“, тя избира да вярва, че може да стане по-силна, размишлявайки върху съвместното съществуване: „Или ще намерим начин да живеем едни до други, или всички ще умрем заедно тук“.

В края на интервюто тя разкрива пасаж от дневника на сина си от девети клас, който сега вижда като дълбоко символичен: „Животът е като света; за да съществуваш, трябва да се движиш и да работиш здраво. От време на време ще стигаш до тунел, ще навлизаш в неизвестното и няма да знаеш кога ще излезеш“. Тя споделя: „Моментът, в който дойдоха да ни кажат, че Херш е убит, беше моментът, в който се почувствах най-близо до Бог в живота си“, добавяйки, че не вижда това като наказание, а като част от неразбираем божествен план.

Днес тя продължава да се справя с липсата му, като разговаря с него ежедневно и дори си отговаря с неговия глас. Премахването на хилядите протестни стикери от дома им е било като „откъсване на кожа от къщата“. Тя признава, че понякога все още посяга към стикер, преди да си спомни, че той вече не е нужен, опитвайки се да навигира в живота без „частта от мен, която трябваше да бъде тук“.