Принцеса Даяна не просто беше обект на медийното внимание, тя беше негов активен участник. За разлика от много публични личности, които избягват да четат критиките за себе си, Даяна е имала навик, който мнозина биха сметнали за изтощител: тя е проследявала всяка една статия, публикувана за нея в пресата.

Според нейния бивш бодигард Кен Уорф, сутрешните вестници в кухнята на двореца Кенсингтън са били първата спирка на принцесата. Независимо дали историята е била на заглавната страница или скрита в някоя от вътрешните секции, тя е знаела всичко. Това не е било просто любопитство, а опит да контролира собствения си разказ, което понякога е водило до директни разговори с журналисти или дори до кани в дома ѝ.

Животът в кралското семейство е бил приликан на „пътуващ театър“, където всяко излизане пред публиката е било спектакъл. Даяна е притежавала рядкото умение да бъде безупречно професионална, дори след като е прочела най-жестоките заглавия за брака си. Тя е имала почти мистично „шесто чувство“ за това къде се намират камерите, превръщайки се в истински майстор на медийните игри.

Тази стратегия за управление на имиджа е достигнала своя пик с появата на нейната биография от 1992 г., написана от Андрю Мортън. С това решение принцесата е поела пълна инициатива, за да разкаже своята истина, вместо да остави другите да я интерпретират.

Зад тази сила обаче се е криела дълбока несигурност и нужда от одобрение. Близките ѝ спомнят, че тя е търсила в статиите потвърждение, че действията ѝ са правилни. Неговият иконом Пол Бърел дори е се опитвал да крие най-разстройващите текстове, за да предпази емоционалното ѝ състояние.

До края на дните си Даяна е останала чувствителна към думите на пресата, като дори малки негативни бележки са могли да повлияят на настроението ѝ преди среща с хора. Тя е била едновременно заложник и господар на славата, променяйки завинаги начина, по който кралските особи общуват с медийния свят.