30 юни 1971 година остава като една от най-мрачните страници в историята на българския футбол. Тогава животът на двама велики играчи, Георги Аспарухов и Никола Котков, се прекъсва внезапно в прохода Витиня. За Катя Коткова обаче трагедията не приключва с катастрофата, а продължава с десетилетия на забравяне и семейни разправи.

Днес, когато екранът ни предлага романтизирани истории за любовта на Гунди, вдовицата на Котков вижда само лъжи. Тя отказва да гледа филмите, които превръщат реалността в приказка, твърдейки, че истинският живот е бил много по-суров. Според нея образът на идеалното семейство е бил просто фасада, наложена от тогавашната партия, за да се поддържа имиджът на образцово семейство.

Спорът между семействата е дълбок и болезнен. Катя си спомня за жестоки сцени на гробищата и за това как името на нейния съпруг е било заличено от спомените на мнозина, сякаш той никога не е съществувал. Дори при тържествените годишнини, фокусът винаги е бил един – само върху Аспарухов, оставяйки Котков в сянката, което тя определя като голяма несправедливост.

Самата катастрофа е резултат от несъобразена скорост и слабите шофьорски умения на Гунди. В колата е имал и трети пътник – автостопач, чиято история добавя още един слой от напрежение и взаимни обвинения между вдовиците. Катя разкрива, че никога не е получила обезщетение за загубата на съпруга си, докато семейството на Аспарухов е опитвало да дискредитира нейната моралност, за да избегнат евентуални съдебни претенции.

Никола Котков не е бил просто спътник на звездата, а истински майстор с уникални голове и воля от стомана. Кариерата му в „Локомотив“ и „Левски“ е белязана от тежки контузии, включително сериозни удари в главата и операции, които е понасял с достойнство. Той е бил истински приятел и братовчед на Аспарухов, като двамата са се уважавали дълбоко.

Любовта между него и Катя е била неочаквана и силна, въпреки първоначалната съпротива на нейните интелигентни и влиятелни родители, които са били част от столичния хайлайф. Животът ѝ обаче е бил изпитван многократно – първо от внезапната загуба на съпруга си, а по-късно и от смъртта на сина им Борислав през 2012 година.

Днес, борейки се със здравето си и старейки се в тишина между София и Бъзовец, Катя пази спомена за „русолявото момче“, което винаги ще остане за нея най-ценното, макар и несправедливо забравено от широката публика.