Докато напрежението около Ормузкия проток тласка цените на енергоносителите към рекордни нива, вниманието на Стария континент се насочва към южния му бряг. Либия, някога сочена като идеалната алтернатива за енергийна независимост от Близкия изток, все повече прилича на несигурен партньор, чиято нестабилност застрашава европейската енергийна сигурност.

Географско предимство срещу политически хаос

На хартия Либия изглежда като перфектния доставчик за Европа. Краткото разстояние до италианските рафинерии елиминира нуждата от скъпи военни ескорти и дълги маршрути около Африка. Либийският петрол е лек и с ниско съдържание на сяра – точно това, от което се нуждае европейската индустрия. Въпреки тези предимства, страната остава парализирана от вътрешни конфликти още от 2014 г.

Двойствената власт и „сенчестите“ милиарди

В Либия политическата легитимност е отделена от физическия контрол. Докато в Триполи заседава международно признатото правителство, реалният контрол над петролните находища и терминалите е в ръцете на силите на Халифа Хафтар. Това разединение превръща енергийния сектор в заложник на неформални договорки и лични интереси.

Доклади на ООН разкриват тревожни схеми, при които милиарди долари от петролни приходи се отклоняват към частни структури, вместо да подкрепят държавния бюджет. Така петролът достига до пазара, но финансовите ползи за либийското общество изчезват в сенчести канали.

Геополитическа арена на прага на Европа

Нестабилността вече не е локален проблем. Средиземноморието се превръща в сцена на прокси конфликти, където атаките срещу танкери и саботажите по тръбопроводи стават все по-чести. Европа, все още лекуваща раните си от зависимостта от руски енергийни ресурси, е изправена пред същия риск: разчитане на източник, който всеки момент може да бъде блокиран.

Дипломатическите опити за стабилизация, подкрепени от Вашингтон и Брюксел, засега предлагат само временни решения. В крайна сметка Европа е изправена пред болезнена истина – сигурността на енергийните доставки зависи не само от наличието на суровина, но и от стабилността на държавата, която държи кранчето.